Ръждив пояс

През 20 век местните икономики на тези щати се специализират в едромащабното производство на готови средни и тежки промишлени и консуматорски продукти, както и в транспортиране и преработване на суровини, нужни за тежката промишленост.^[4] Регионът по това време се нарича Производствения пояс,^[5] Заводския пояс или Стоманения пояс в контраст със селскостопанските щати от Средния Запад, образуващи така наречения Царевичен пояс, и Големите равнини, които често се наричат „хлебната кошница на Америка“.^[6]

Процъфтяването на промишленото производство в региона се дължи отчасти на близостта му до водните пътища на Големите езера и изобилието на асфалтирани пътища, водни канали и железопътни линии. След като транспортната инфраструктура свързва желязната руда, добивана в Минесота, Уисконсин и горната част на Мичиган, с въглищата, добивани в Апалачите, се създава Стоманения пояс. Скоро след това той прераства в Заводски пояс, в който най-големите производствени градове са: Чикаго, Бъфало, Детройт, Милуоки, Синсинати, Толедо, Кливланд, Сейнт Луис и Питсбърг. В течение на десетки години този регион служи като магнит за имигранти от Австрия, Унгария, Полша и Русия, които предоставят на производствените мощности евтина работна ръка.^[7]

След няколко бума от края на 19 век до средата на 20 век, градовете в този регион започват да се затрудняват с адаптирането към различни неблагоприятни икономически и обществени обстоятелства. От 1979 до 1982 г. американският федерален резерв решава да повиши базовия лихвен процент в САЩ до 19%. Големите лихви привличат чуждестранни пари в американските банки и повишават цената на долара. Това прави американските продукти по-скъпи за чужденците, като в същото време прави вносните стоки значително по-евтини за американците. Тази несъобразена разлика не бива оправена чак до 1986 г., по което време японският внос вече е преуспял на американския пазар.^[8] От 1987 до 1999 г. американската фондова борса преминава в стратосферно покачване, като това продължава да привлича чуждестранни пари в американските банки, което уврежда обменния курс за произведените стоки. Други свързани проблеми са упадъка на желязната и стоманена промишленост, прехвърлянето на производството към Юга със своята по-евтина работа ръка,^[9] съкращенията поради повишаването на автоматизацията в промишлените процеси, намалената нужда от работна ръка за производство на стоманени продукти, нови организационни методи като производство точно в срок, което позволява на заводите да поддържат производството си с по-малко работници, интернационализацията на американските компании и либерализацията на политиките за чуждестранна търговия, вследствие на глобализацията.^[10] Градовете, борещи се с тези условия, споделят няколко затруднения, включително намаляващо население, липса на образование, намаляващи приходи от данъци, висока безработица и престъпност, увеличаване на социалните дългове, дефицит на покупките и лош общински кредитен рейтинг.^{[11][12][13][14][15]}

Докато хората мигрират, те често измислят нови имена на своите дестинации. Тъй като терминът „Ръждив пояс“ се отнася за набор от икономически и социални условия и не толкова за географски регион в САЩ, той няма точно определени граници. Степента, до която дадена общност може да се определи като град от Ръждивия пояс, зависи поне от това колко голяма роля е играла производствената промишленост в местната му икономика в миналото и каква роля играе в днешно време.

Медиите понякога говорят за смесица от покойни центрове на тежката промишленост и производство сред Големите езера и щатите от Средния Запад като за снежен пояс,^[16] производствен пояс или заводски пояс, поради техните жизнени промишлени икономики в миналото. Това включва повечето от градовете в Средния Запад до река Мисисипи и много от тези сред Големите езера и северните части на щата Ню Йорк. В центъра на този простор лежи област, простираща се от северната част на Индиана и южната част на Мичиган до западната част на Ню Йорк на изток, където местните доходи от данъци към 2004 г. разчитат повече на производството, отколкото на кой да е друг сектор.^[17][18]

Преди Втората световна война градовете в Ръждивия пояс са сред най-големите в САЩ. Обаче, към края на 20 век тяхното население спада най-много.^[19]

Свързването на Северозападната територия с някога бързо индустриализиращото се Източно крайбрежие се осъществява чрез няколко едромащабни инфраструктурни проекта, най-вече завършването на канала Ери през 1825 г., построяването на железница между Балтимор и Охайо през 1830 г. и консолидирането на централната железница на щата Ню Йорк след Гражданската война. Така се отварят вратите между различни процъфтяващи промишлености във вътрешността на Северна Америка и пазарите не само на големите източни градове, но и също на Западна Европа.^[20]

Въглища, желязо и други суровини се доставят от околните региони, които се развиват като големи пристанища на Големите езера и служат за транспортни възли за региона в близост до железопътните линии. Започва приток на милиони европейски имигранти, които населяват градовете по бреговете на Големите езера с безпрецедентна скорост. Така например, Чикаго е селски търговски център през 1840-те години, но нараства до размерите на Париж до Световното изложение през 1893 г.^[20]

Ранни знаци на трудностите в северните щати се проявяват още в ранните години на 20 век, още преди годините на бума да са привършили. Лоуъл в Масачузетс, някога център на текстилно производство, е описан от списание Harper's като „депресирана промишлена пустиня“ през 1931 г.,^[21] тъй като текстилните концерни са откъснати и изпратени на юг, главно в Каролините. След Голямата депресия влизането на САЩ във Втората световна война води до бърз икономически растеж, през който голяма част от промишления Север достига върха на населението си и промишлената си продукция.

Северните градове претърпяват промени, които следват края на войната с настъпването на външната миграция на жителите към по-нови общества в предградията^[22] и намаляващата роля на производството в американската икономика.

Изнасянето на производствени работни места при търгуемите стоки е важен проблем в региона. Една причина за това е глобализацията и разширяването на световните договори за свободна търговия. Анти-глобализационни групи твърдят, че търговията с развиващите се страни води до твърда конкуренция от държави като Китай, който е закачил валутата си за долара и има много по-ниски заплати, което кара американските заплати също да спадат. Някои икономисти са загрижени, че дълготрайните ефекти на високия търговски дефицит и аутсорсинга са причина за икономическите проблеми в САЩ,^[23][24] с висок външен дълг и сериозно влошаване на американската международно инвестиционна позиция (-24% от БВП).^[25][26][27]

След 1960-те години разрастването на световните споразумения за свободна търговия са все по-неблагоприятни за американските работници. Стоки като стоманата струват много по-малко, ако се произвеждат в страни от Третия свят с евтина работна ръка. С икономическия спад от 1970 – 1971 г. изниква нод модел на деиндустриализираща се икономика. Конкурентната девалвация в комбинация с всеки последващ спад води до съкращения на американските производствени работници. Общо, в Заводския пояс заетостта в производствения сектор намалява с 32,9% между 1969 и 1996 г.^[28]

Доходоносните работи в първичния и вторичния сектор, като например тези в производството и компютърното програмиране, често биват заменяни от много по-ниско заплащани консуматорски работи като тези в сферата на продажбите и управлението в сектора на услугите, когато икономиката се възстановява.^[29]

Постепенно увеличаване на американския търговски дефицит спрямо Китай започва през 1985 г. През следващите години САЩ развива огромен търговски дефицит с източноазиатските страни Китай, Япония, Тайван и Южна Корея. В резултат на това, традиционните производствени работници в региона претърпяват икономически катаклизъм. Този ефект опустошава правителствения бюджет сред щатите и увеличава корпоративните заеми за финансиране на пенсии.^[26][27] Според някои икономисти, БВП и заетостта могат да се повлекат надолу от големи и продължителни търговски дефицити.^[29]

Франсис Фукуяма счита социалните и културните последици на деиндустриализацията и упадъка на производството, които превръщат бившия преуспяващ Заводски пояс в Ръждив пояс, за част от по-голям преходен тренд, който нарича Голямото разпадане:^[30] „Хората свързват информационната епоха с възхода на интернет през 1990-те години, но промяната на промишлената епоха е започнала повече от поколение по-рано, с деиндустриализацията на Ръждивия пояс в САЩ и подобни движения далеч от производството в други индустриализирани страни. … Упадъкът е измерим чрез статистики относно престъпността, децата без бащи, разрушеното доверие, намалените възможности за и резултатите от образованието и т.н.“.^[31]

Проблемите, свързани с Ръждивия пояс, продължават и до днес, особено из източните щати на Големите езера и много някога процъфтяващи производствени метрополиси драстично намаляват развитието си.^[32] От 1970 до 2006 г. Кливланд, Детройт, Бъфало и Питсбърг губят около 45% от населението си, а средните доходи на домакинствата спадат: в Кливланд и Детройт с около 30%, в Бъфало с 20% и в Питсбърг с 10%.^[33]

Изглежда, че в средата на 1990-те години няколко метрополни района в Ръждивия пояс отрицателният прираст е преустановен,^[34] уви след началото на 21 век отрицателният тренд продължава: Детройт е изгубил 25,7% от населението си, Гери – 22%, Йънгстаун – 18,9%, Флинт – 18,7%, а Кливланд – 14,5%.^[35]

Към края на първото десетилетие от 21 век американското производство се възстановява по-бързо от Световната рецесия през 2008 г., отколкото от другите сектори на икономиката^[36] и редица публични и частни инициативи поощряват развиването на алтернативните горива и други технологии.^[37] Заедно със съседно Онтарио, Ръждивият пояс все още представлява един от най-големите производствени региони в света.^[38]

След 1980-те години кандидатите за президентския пост на САЩ отделят доста от времето си за икономическите проблеми в региона на Ръждивия пояс, който съдържа гъсто населените колебливи щати Пенсилвания, Охайо и Мичиган. Тези щати се оказват критични и решителни за победата на Доналд Тръмп по време на президентските избори през 2016 г.^[39]

Предложени са различни стратегии за обръщане на съдбата на бившия Заводски пояс, включително създаване на казина, задържане на т. нар. „креативна класа“ чрез изкуство и обновяване на централните градски части, поощряване на предприемачество чрез „знание“ и други. Някои анализатори твърдят, че завръщането на промишлеността може да е действителният път на бъдещото съживяване на региона. Това включва създаване на нова промишлена база с опитна работна ръка, обновяване на инфраструктурата, създаване на партньорства между университети, развиващи развойна дейност, и компании, както и тясно коопериране между централното, щатското и местното управление и бизнес.^[40]

Нови видове нетрадиционно производство се появяват в Ръждивия пояс: биотехнологии, полимерна промишленост, информационни технологии и нанотехнологии. Информационните технологии в частност образуват обещаваща сфера за съживяване на Ръждивия пояс.^[41]

Следните региони, области и градове имат някои сходства с Ръждивия пояс на САЩ:

• Северна Англия
• Южно Онтарио, Канада
• Рур, Германия
• Бергслаген, Швеция
• Нор-Па дьо Кале, Франция
• Североизточен Китай
• Донбас, Украйна