Реки в Казахстан

Територията на страната условно се разделя на 8 водно-стопански басейна – Арало-Сърдарински, Балхаш-Алаколски, Иртишки, Урало-Каспийски, Ишимски, Нура-Саръсуски, Чу-Таласки и Тобол-Тургайски.^[2]

Арало-Сърдарински басейн – заема площ от около 345 хил.km² и включва две административни области – Туркестанска и Къзълординска. Основна река в нея е Сърдаря, която води началото си извън Казахстан, от Ферганската долина. Най-големи нейни притоци на територията на страната, пряко или косвено, са Келес, Арис, Бадам, Боралдай и Бугун.^[2]

Балхаш-Алаколски басейн – заема обширна територия в Югоизточен Казахстан и част от Китай. Общата му площ е 413 хил.km², от които в Казахстан попадат 353 хил.km². Казахстанската част включва териториите на Алматинска област и части от Жамбълска, Карагандинска и Източноказахстанска области. Най-големият град е Алмати.^[2]

Иртишки басейн – най-обезпеченият с водни ресурси басейн. Включва река Иртиш и нейни преки и косвени притоци. Това е най-голямата река в Казахстан, чийто дебит при излизането ѝ от страната, на границата с Русия, е около 840 m³/s. По реката, на територията на Казахстан, са изградени три големи язовира – Бухтармински, Уст-Каменогорски и Шулбински.^[2]

Урало-Каспийски басейн – обхваща част от територията на Руската федерация и Западноказахстанска, Атърауска и част от Актобенска област в Казахстан. Заема площ от 415 хил.km² в пределите на Казахстан и включва част от водосборния басейн на река Урал (236 000 хил.km², Волго-Уралското (107 хил.km²) и Урало-Ембинското междуречия (72 хил.km²).^[2]

Ишимски басейн – един от най-слабо обезпечените с воден фонд басейни, който се равнява на 5,34 km³. По-голямата част от него е съсредоточена в езерата. В Казахстан обхваща Акмолинска и Североказахстанска област. Основна водна артерия е река Ишим с притоците си от Кокшетауското възвишение на север, и планината Улутау на юг. Най-значителните от тях са Колутон, Жабай, Терсакан, Акан-Бурлък и Иман-Бурлък.^[2]

Нура-Саръсуски басейн – включва бассейните на реките Нура и Саръсу, както и езерата Тенгиз и Карасор. Басейнът е още по-слабо обезпечен с воден фонд от Ишимския – с общ фонд 4,59 km³. За неговото повишаване е построен каналът Иртиш-Караганда (днес канал Канъш Сатбаев). Най-голямата река в басейна е Нура. Най-големите ѝ притоци са Шерубайнура, Улкенкундъздъ и Акбастау. Главните притоци на Саръсу са Кара-Кенгир и Кенсаз. ^[2]

Шу-Таласки басейн (Чу-Таласки) – територията на басейна заема площ от 64,3 хил.km², включително частта попадаща в Киргизстан. През него протичат реките Чу (Шу), Талас и Аса. Водният му фонд е 6,11 km³. Основната част попада в пустинни и полупустинни зони, а 14% от нея се заемат от разклоненията на планината Тяншан. На територията му, освен големите реки, текат и 204 малки: в басейна на Шу – 140, в този на Талас – 20 и на река Аса – 64.^[2]

Тобол-Тургайски басейн – най-бедният на водни ресурси басейн, с воден фонд 2,9 km³. Общата му площ е 214 хил.km². Състои се от басейните на реките Тобол, Тургай и Иргиз. Количеството вода през отделните години силно се колебае – редуват се пълноводие и маловодие. Тобол е типично степна река, маловодна в пределите на Казахстан, а естественият ѝ режим е променен от 8 язовира.^[2]

Една от особеностите на реките в Казахстан е различна възраст на речните им системи. Долините на реките в равнинните части са по-стари, намират се в късен етап от развитието си, поради което те са добре развити и широки. Ерозията в дълбочина е слаба, а страничната – силна. От своя страна планинските реки са по-млади и преминават през ранен етап от развитието си. Имат тесни и дълбоки корита с голям наклон. Характеризират се със силна дълбочинна и незначителна странична ерозия.^[1]

Друга особеност на речната мрежа е неравномерното ѝ разпределение по територията на страната. В равнинните и предпланински части гъстотата намалява от север на юг. Горско-степните и степни зони, където падат повече валежи, са богати на реки. Плътността на речната мрежа в северната част на Казахстан на всеки 100 km², е средно 4 – 6 km, в централната полупустинна зона – 2 – 4 km, а в южната пустинна зона – 0,5 km.^[1]

Средният многогодишен отток на най-големите реки, например на Иртиш е 960 m³/s, а на Сърдаря – 730 m³/s. Водният отток се равнява на обема на водата, протичаща през напречното ѝ сечение за единица време и се измерва в m³/s. Годишният отток на Иртиш, т.е. водният поток за годината, е 28 млрд. m³. Този показател определя ресурсите на повърхностните води. На територията на Казахстан оттокът е неравномерно разпределен и е средно 59 km³.^[1]

Реките в Казахстан се подхранват от дъждовете, топенето на снеговете и ледовете и от подпочвените води. В равнинната част те се делят на два типа – снежно-дъждовни и преобладаващо снежни.^[1]

Главните реки от снежно-дъждовния тип Ишим и Тобол през пролетта излизат от бреговете си и оттокът им в периода април-юли е 50% от общия годишен отток. Първоначално се подхранват от топящите се ледове, а след това – от дъждовете. Най-ниското ниво на водите се отчита през януари, когато са заледени и ползват за основен източник подпочвени води.^[1]

Реките от втория тип, с преимуществено снежно подхранване, получават своя максимум през пролетта, когато се отчита 85 – 95% от годишния отток. Към тях спадат такива реки като Урал и протичащите през пустинните и полупустинни зони Нура, Сагъз, Емба, Тургай и Саръсу. Тъй като техен основен източник е топенето на стеговете, нивото на водата рязко се повишава през първата половина на пролетта. Например при река Нура, за този кратък период от време, преминава 98% от годишния ѝ дебит. Най-ниско ниво тези реки имат през лятото, а някои от тях дори съвсем пресъхват.^[1]

Типът на подхранване на реките във високопланинските части на страната е снежно-ледников. Главни представители са Сърдаря, Или, Каратал и Иртиш. Водното ниво при тях е най-високо в края на пролетта. Реките в Алтайските планини през този период излизат от бреговете си и нивото на водата остава високо до средата на лятото, поради неравномерното топене на снега.^[1]

Реките в Тяншан и Джунгарски Алатау са пълноводни през пролетта и лятото. Това се обяснява с факта, че те се подхранват основно от топенето на ледниците, което продължава чак до есента. Пролетното снеготопене започва от нископланинските райони, след това, с течение на лятото, то достига среднопланинските и накрая – ледниците във високопланинските зони. Подхранването от дъждовете при тях е незначително – само 5 – 15%, а в предпланините не надминава 20 – 30%.^[1]

Равнинните реки, с настъпване на зимата бързо замръзват, поради бавното им течение и маловодието. В края на ноември и началото на декември вече са покрити с лед. Дебелината му достига до 70 – 90 см. През по-студените зими в северните части дебелината на ледения слой може да стигне до 190 см, а в южните – до 110 см. Ледената покривка се запазва от 2 до 4 месеца. Топенето започва в началото на април – на юг, а на север – в края на месеца.^[1]

Мътността на водата на една река зависи от количеството носени от нея твърди частици (наноси). Измерва се в грамове вещество в единица воден обем (г/м³). Мътността на равнинните реки в страната е средно 50 – 100 г/м³, като в средното и долно течение се увеличава заради по-бавната им скорост и достига до 200 г/м³. При планинските реки мътността се увеличава надолу по течението, отново заради променената скорост.^[1]