Прабългарски език

Прабългарският език е говорен от прабългарите поне от времето на Стара Велика България (7 век), след това във Волжка България и Дунавска България. С известни основания може да се предположи, че в Дунавска България вероятно напълно изчезва след 9 век, когато официален език става старобългарският, който е разработен в преводите на Библията от Кирил и Методий и се основава на солунското славянско наречие. В него са запазени само отделни прабългарски думи, а идентификацията на други с прабългарския е спорна.

Предполага се, че прабългарският език се използва във Волжка България най-късно до 14 век, изместен от къпчакските тюркски говори, от които произлизат съвременните татарски и башкирски език и вече мъртвият кумански език. От него има запазени малък брой надгробни надписи на арабска азбука (дж-диалект с ротацизъм). Т.нар. „булгарски език“, споменат от Махмуд от Кашгар (11 век), не е волжко-прабългарски, а е z-диалект на езика, наречен от автора „къвчакски“. Чувашкият език се е развил от език, близък до прабългарския (или от негов волжко-прабългарски диалект), и е най-близкият до прабългарския език. В старотатарския език има отделни заемки от прабългарския език, но днешният татарски език е като цяло много различен от прабългарския.

Липсата на достатъчен езиковедски материал прави трудно класифицирането на езика на прабългарите.

В обширните пътеписи на ал Истахри от Х в. сл. Хр. се сравнява прабългарския език на Волжка България с езиците на съседните народи:

"...езикът на българите прилича на езика на хазарите, а буртасите имат различен език, така както езикът на русите не е същият като езика на хазарите и буртасите."^[2][3][4]

Ибн Хаукал е арабски географ от Х в. сл. Хр., който пътешества в периода 943 - 969 г. Той отново потвърждава, че "езикът на българите наподобява езика на хазарите".^[5][6]

Персийският учен-енциклопедист, историк и лингвист ал Бируни (973 – 1048) отбелязва в своите трудове, че езикът на българите и сабирите e смесица между тюркски и хазарски.^[7]

 Основна статия: Огурски езици

Традиционно българската и световната наука приемат, че той е от групата на тюркските езици, като се обединява с хазарски, хунски, тюрко-аварски (да не се бърка със съвременния аварски език) и чувашки език в подгрупа, наречена огурски езици, значително отличаваща се от останалите тюркски езици.^[8][6] По същество съхранените прабългарски думи са много по-близки до чувашки, монголски и тунгусо-манджурски и са в най-далечно положение от тюркските езици, което прави обединението им с тях доста спорно и проблематично. Освен това във времето и пространството съществува сериозно разминаване в етногенезата на прабългарите и тюрките.

Сред основните източници за анализ на прабългарския език са неславянските числови изрази в „Именник на българските ханове“, като академичните изследователи ги идентифицират като тюркски.^[9] Анализът на имената на прабългарските племена също води до противоречиви изводи, като произходът на различните имена е тюркски, ирански и угро-фински.^[10] Предимно тюркски, но и ирански влияния показва и изследването на личните имена на прабългарски владетели^[11] и на писмените паметници на Балканите.^[12]

Наличието едновременно на тюркски, ирански и угро-фински елементи в прабългарския език може да има различни обяснения – тюркски или тюрцизиран елит при ираноговорещо население, тюркoговорещо население и влияние на съседните ираноезични народи, смесване на етнически групи с различен произход. Ограничените данни за езика и ранната история на прабългарите не дават възможност за еднозначно разрешване на проблема.^[13]

 Основна статия: Омелян Прицак

Според класификацията на лингвиста Омелян Прицак езикът на дунавските прабългари е бил сходен на хунския език.^[14] Той смята, че като част от алтайските езици, хунският е заемал междинно положение между тюркските и монголските езици, но е бил по-близък до тюркските, като показва известно сходство с турския и якутския език.^[15]

Според Антоанета Делева – Гранберг прабългарският език е уникален измежду всички алтайски езици, като има общи характеристики с хунския език, като е формиран в района на северозападните граници на Китай в периода 5 – 3 век преди новата ера. Според нея в него има заемки от иранските езици (най-вече имена и културни термини) и има някои характеристики, които не са свързани с алтайските езици (тюркски и монголски). Гранберг нарича прабългарския език (протобългарския) „хуно-български език“, както е дефиниран от Омелян Прицак, тъй като според нея „протоезикът“ е теоретична конструкция, а хуно-българският език е бил жив език.^[16][17]

Някои съвременни български изследователи като Петър Добрев,^[18] Божидар Димитров^[19] го свързват по-скоро с иранските езици. Според проф. Раймонд Детрез иранската хипотеза е популяризирана в резултат на антитурските настроения, зародили се по време на т. нар. Възродителен процес и има изразен националистически уклон. Той изтъква, че сериозните научни кръгове приемат за водеща тезата за тюрко-алтайския произход на езика на прабългарите, а иранската хипотеза е маргинална от научна гледна точка.^[20][21] Според Веселин Бешевлиев наличието на ирански имена у първобългарите е нещо, което би трябвало по начало да се очаква. Ако се вземе предвид, че ирански имена се срещат у прабългарите, то най-вероятно е да се приеме, че всред тях са съществували ирански етнически елементи.^[22]

Следната таблица онагледява етимологията на някои прабългарски думи, заети в унгарския език.^[23][24]

Следната таблица онагледява етимологията на някои предполагаеми прабългарски думи, запазени в старобългарския и българския език.^{[25][26][27][28][16]}

Следната таблица онагледява етимологията на някои волжко-прабългарски думи, известни от многобройни каменни надгробни надписи от територията на Волжка България, написани с арабски букви.

От таблиците се вижда, че за прабългарския език, както и за съвременния чувашки език са характерни ротацизъм и ламбдаизъм, т.е. съгласните от тюркския праезик ŕ и ĺ преминават в r и l, докато в останалите тюркски езици преминават в z и š. Друга фонетична промяна е преходът на начално s в š, която е характерна и за чувашкия език.

Някои изследвания (Добрев, Ив., 2005) предполагат, че за прабългарския език са характерни стесняване на широките гласни и разширяване на тесните гласни, но това е трудно доказуемо, поради наслагване на по-късни звукови промени в старобългарския език.

• Granberg, Antoaneta. Classification of the Hunno-Bulgarian Loan-Words in Slavonic // Swedish Contributions to the Fourteenth International Congress of Slavists (Ohrid, 10-16 September 2008). Umeå, Umeå University, 2009. ISBN 978-91-7264-814-2. 79023. p. 19-31. Посетен на 2022-07-31. (на английски)
• [http://www.promacedonia.org/vb/index.html Веселин Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници (Издателство на Отечествения фронт, София 1981)
• Веселин Бешевлиев. Първобългарски надписи (Издателство на Българската академия на науките (Второ преработено и допълнено издание) София 1992)
• Рашев Р., За произхода на прабългарите; В – Studia protobulgarica et mediaevalia europensia, Велико Търново., 1993 г.

• Древнотюркски език
• Ламбдаизъм
• Ротацизъм
• Прабългарски ламбдаизъм
• Прабългарски ротацизъм
• Чувашки език