Александър Кипров (революционер)

Кипров е роден на 1 март 1880 година в Мустафа паша, Османска империя.^[3][2] Учи в родния си град, но поради материални затруднения не успява да завърши средно образование.^[3]

Става агитатор и организатор в Беломорска Тракия. В 1899 година основава първите революционни комитети в Ахъчелебийско и Ксантийско.^[4] Заедно с Димитър Кощанов участва в копаенето на тунел под Отоман банк в Цариград през 1900 година, но планът е разкрит и Кипров бяга в България. През пролетта на 1901 година е назначен за войвода на чета от 8 души, подготвена от ВМОРО и ВМОК, и с нея извършва агитационно-организаторска работа в Мустафапашанско.^[5] По-късно същата година ръководи пункта на ВМОРО в Хебибчево, като според Христо Караманджуков:

В началото на 1902 година Кипров е сменен като ръководител на пункта в Хебибчево от Янаки Гочев.^[7] В 1902 година Кипров взема участие в Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг и в същата година води чета в Свиленградско, в която е четник с името Кара Ташо.^[8] Извършва атентат по железопътната линия Свиленград – Одрин в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание.

В 1904 година Кипров заедно с Александър Божинов е един от основателите и редакторите на хумористичния вестник „Българан“ (1904 - 1909).^[9][3] В 1905 година той е един от инициаторите за образуване на журналистическо дружество в София. Събранието се състои в пивница „Сан Стефано“, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 година е приет уставът и е избрано първото настоятелство. На това събрание присъстват Сава Илчов, Иван Коларов, Иван Павлов Костов, Христо Абрашев, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев-Дядката, който е избран за председател.^[10] Участва в редактирането на вестник „Реч“ (1908 - 1913) и пише в „Дневник“, „Нов Дневник“, „Ден“.^[3] Пише стихотворения и фейлетони, в които се обсъждат съвременни обществени проблеми, но творчеството му е посветено предимно на революционните борби и е обагрено от класически Вазов национализъм.^[9]

В 1906 година издава драматичната поема „Из мрака“, а в 1909 година сборниците с разкази „Разкази“ (разширено и преработено издание в 1927 г.) и „Разкази и приказки“. Драмата му „Кърджалии“ е поставена в Народния театър в 1912 година.^[9] В 1907 година, след протестна акция срещу княз Фердинанд, е съден за „обида на особата“.^[3] Присъединява се към Прогресивно-либералната партия и работи в органа ѝ – вестник „България“.^[11] През 1911 – 1913 г. е народен представител.^[9]

През август 1913 година заедно с Димитър Мирчев, където участва в успешни преговори с младотурците за създаване на Българо-турски революционен комитет.^[12] През Първата световна война е в Швейцария, където пише и издава на френски език брошурата „Истината за България“ (1917) и в други публицистични трудове разяснява българската национална кауза.^[3]

След войните поддържа Александър Стамболийски и при управлението на неговото правителство е началник на Фонда на сираците от войните (1920 - 1923). След Деветоюнския преврат в 1923 година е уволнен.^[3] От 1930 до 1931 година е инспектор в дирекция „Хранизнос“.^[9][3] Активист е на Илинденската организация и пише в „Илюстрация Илинден“.^[2]

Умира на 23 декември 1931 година в Свиленград.^[13][14][2]

• „Из мрака“. Пиеса в стихове. 1906;
• „Разкази“. 1909 (разширено и преработено издание 1927);
• „Разкази и приказки“. 1909;
• „La vérité sur la Bulgarie“. Berne, 1917.